Леда Милева: "Броят на неграмотните деца расте!"

"Баща ми - поетът Гео Милев, бе осъден по зловещия Закон за защита на държавата"

Поемата "Септември"- преведена на 28 езика, в Европа, Китай, Япония, Латинска Америка

- Г-жо Милева, подарихте най-популярното си стихотворение "Зайченцето бяло" на децата в първи клас. Защо?

- Подарих на 51 СОУ "Елисавета Багряна" при откриването на новата учебна година, където бях поканена да присъствам, не стихотворението "Зайченцето бяло", а нова моя книга с избрани стихотворения, на която издателството "Дамян Яков" сложи заглавието "Зайченцето бяло". Подарих един екземпляр на училищната библиотека и по един на четирите паралелки първокласници.

- Как написахте стихотворението?

- Очевидно не мога да избягам от "Зайченцето бяло", въпреки че то е едно от първите ми стихотворения. Написах го случайно на коляно. Бях технически редактор на педагогическото списание "Първи стъпки". Един ден, когато предавах материала в печатницата се оказа, че в детския отдел на броя остава половин празна страница. Печатарят не искаше да чака и се наложи там, под неговия строг поглед, да напиша някакво малко стихотворение. Така се роди "Зайченцето бяло". А стана толкова популярно, защото композиторът Петър Ступел написа хубава мелодия по неговия текст. Никога не съм предполагала, че ще стане толкова популярно и ще има тъй дълъг живот. Вчера ми съобщиха, че 200-хилядната българска колония в Чикаго иска да има тази песен на два езика - на български и на английски - в книжка и записана на диск. За да могат и малките българчета, родени в САЩ да я пеят и да не забравят нашия език.

- Продължaвате ли да пишете за най-малките?

- Въпреки разнообразната ми дейност на културния фронт, никога не съм се отказвала от литературата за деца. Тази година изд."Захари Стоянов" пусна на книжния пазар и последната книга от моите "Съчинения в 4 тома". Първите три са за деца, четвъртият, озаглавен "Светлини и сенки" е за възрастния читател и включва избрани спомени, есета, интервюта. В него естествено не отсъстват и проблемите на децата, защото има какво да ни тревожи и днес. Според социологическите проучвания броят на неграмотните деца на училищна възраст расте. Днешните ученици четат все по-малко книги. Затова пък детската агресия расте. Учебната година започна с жестоки побои в някои училища. Такива факти не бива да остават вън от общественото внимание и от това на управляващите, а, разбира се, и на създателите и издателите на книгите за деца. Това са някои от проблемите, с които се занимавам в книгата си "Светлини и сенки". Но значителна част от нея заемат спомени за срещи и общуване с изтъкнати български и чуждестранни писатели.

- Познавали сте някой от най-известните хора на българската култура - Багряна, Дора Габе, Ангел Каралийчев? Какви хора бяха?

- На тях и на още редица видни наши писатели съм посветила отделни спомени. Имала съм честта с някои от големите ни писатели не само да общувам, но и да ги смятам за мои приятели. После се случи така, че сме работили с някои от тях дори в една и съща редакция, например с Ран Босилек и Ангел Каралийчев. Бяха прекрасни хора, излъчваха топлота и сърдечност, останаха млади по дух до края на дните си и вдъхновяващ пример за следващите поколения.

- Били сте дълго време начело на националната телевизия. Как ви се струва ставащото на екрана днес? Риалити шоута, турските сериали...

- Днешното многообразие на телевизионни канали за съжаление не обогатява много културния ни пейзаж и зрителите. Често не може да се намери нищо интересно и стойностно. Не ме привличат риалити предаванията, нито голяма част от шоу програмите. Турски сериали изобщо не гледам, да не говорим за "чалга вълната". Все пак най-добра за мен си остава програмата на БНТ, някои предавания на bТV и Нова телевизия.

- Как всъщност оглавихте телевизията?

- С нежелание. Това беше в периода между 1966-1970г. Може да се каже - пионерският период на нашата телевизия. Помъчих се да отклоня предложението на тогавашния председател на Комитета за радио и телевизия Крум Василев да оглавя БНТ. Изтъкнах, че не разбирам от телевизия и че не особено обичам да гледам единствения тогава телевизионен канал. Всъщност случайно с един билет от държавната лотария бях спечелила телевизор "Опера". Крум Василев се пошегува, че очевидно телевизията е моя съдба и трябва да приема поканата му. Аз упорствах. Заявих, че мога да се съглася само ако ми се разреши сама да си подбера главните редактори. За моя изненада искането ми беше прието, и нямаше как да се противя повече. Постъпих в БНТ с екип от млади и талантливи писатели като Иван Радоев, Никола Инджов, Георги Константинов, композиторът Петър Ступел. Заедно със заварените там няколко добри редактори, като Методи Георгиев и Донка Акьова, режисьорите Ангел Вълчанов и Неделчо Чернев се получи надежден творчески колектив и работата потръгна. Стремежът ни беше да се повиши качеството на програмата, като се започне от сценария и се стигне до грижата за правоговора. Стараехме се за привличаме за сътрудници най-изявените наши писатели, журналисти и режисьори, като Хайтов, Радичков и Валери Петров, Вили Цанков и Гриша Островски, Владимир Костов и Димитри Иванов. Трудностите бяха много, техниката и средствата недостатъчни, но затова пък ентусиазмът ни нямаше граници. Каква радост бяха серийният филм "На всеки километър", постановката "Човекът от Ла Манча", забавната програма "Карнавал на животните" по музика на Сен Санс, която получи награда "Сребърна роза" на най-големия европейски фестивал за развлекателни жанрове в Монтрьо, Швейцария. Не може да се забрави и първият международен фестивал "Златната ракла", чийто рожден ден беше през 1968г. нито началото на публицистичното предаване "Панорама" през същата година.

- Защо ви освободиха от поста?

- До 1968г. нямаше особени бележки към работата на телевизията, но след Пражката пролет облаците постепенно се сгъстиха. Появиха се страхове, че и нашата телевизия може да изиграе роля, подобна на чешката - дестабилизиране на държавата. Започна се тотален преглед на кадрите, освободени бяха някои от основните редактори, начело с доведените от мене. После дойде и моят ред. Бях освободена без някакви конкретни бележки и ми беше предложено да стана наш постоянен представител в ЮНЕСКО. Общо взето, останах с добри спомени от интересните и динамични години в телевизията. Но при навика ми до отдавам всичките си сили в работата, която съм поела, едва ли бих издържала там физически, ако бях останала много по-дълго. Така че, всяко зло за добро. Наложи се да се преквалифицирам за дипломат. ЮНЕСКО е най-голямата междудържавна организация от системата на ООН, специализирана агенция в областта на образованието, науката и културата. Наричат ЮНЕСКО камбана, която зове за борба с неграмотността и с надвисналата екологична катастрофа и още - страж на световното културно наследство, фокус на проблемите и мечтите на човечеството. Да попаднеш в тази "планета в миниатюр" сред представители на всички държави е изключително предизвикателство, защото в многогласния хор на тази общност, трябва да се чуе и гласът на твоята родина. За нас е голяма чест, че сега начело на ЮНЕСКО като генерален директор бе избрана по достойнство българката Ирина Бокова.

- Какво помните за баща си - поетът Гео Милев?

- Присъствието в нашия дом на отсъстващия баща винаги беше силно, почти осезаемо. Израснах сред неговата многоезична библиотека от красиви книги, които разбира се започнах да чета много по-късно. Но за него всеки ден говореха майка ми, сестрите на баща ми и негови приятели, които ни посещаваха. Била съм едва 5-годишна, когато баща ми "безследно изчезва" - такава бе първата официална версия за гибелта му през 1925г. Спомените за него оприличавам на моментни снимки. На една от тях се виждам хванала ръката му, води ме към детската градина. На друга "снимка" съм седнала на коляното му до една от кръглите масички в сладкарница "Цар Освободител", която се посещаваше от много хора на изкуството. Там ходеше и баща ми понякога, за да се срещне със свои колеги или сътрудници на неговите списания. Най-често си спомням как аз и по-малката ми сестра Бистра стоим пред неговата писмена маса и чакаме да ни нарисува две малки момиченца или да ни прочете ново стихотворение, което е написал за нас.

- Помните ли написването на поемата "Септември"?

- Майка ми казваше, че предпоставките за написването на поемата "Септември" са преживяното от баща ми по време на Първата световна война, когато загубва едното си око и част от черепа си на Дойранския фронт, събитията след деветоюнския военен преврат у нас и отзвука от Септемврийското въстание през 1923г. Скоро след жестокото потушаване на въстанието, той започнал да пише поемата си. Пишел я с голямо вълнение и четял на мама всяка нова глава. По това време той издава известното списание "Пламък", където остро критикува правителствената политика и репресиите. В кн. 6 на списанието помества статията си "Полицейска критика". Книжката е конфискувана. Но въпреки това, в следващата 7-8 книжка през септември 1924г., по случай първата годишнина на въстанието, баща ми помества поемата си "Септември". И тази книжка е конфискувана, но поемата скоро се издава от българските студентски дружества в Париж и Берлин, започва да се преписва и предава у нас от ръка на ръка. С течение на годините поемата е преведена на 28 езика, не само в Европа, но и в Китай, Япония, Латинска Америка. На някои езици като гръцки, италиански и испански например, има по 4-5 превода. Най-луксозно е едно от италианските издания с оригинални илюстрации от Ренато Гутузо. Един от испанските преводи е дело на Пабло Неруда, който казва: "Много поети са преследвани за своя политическа дейност. Българският поет Гео Милев е убит само защото е написал една поема, която аз преведох с въодушевление".

- Баща ви участвал ли е във въстанието?

- Гео Милев не е членувал в никаква партия или организация. Участвал е в обществения живот само с перото си. В първото си списание "Везни" (1919-1922) той ратува за модернизирането и европеизирането на българската култура. Превежда и печата малко или съвсем неизвестни дотогава модерни западни поети, пропагандира новите литературни течения, и особено експресионизма. Второто му списание "Пламък" (януари 1924 - януари 1925) в естетически план продължава да бъде авангардно и новаторско, но под влияние на обществено-политическата обстановка редакторът му се вълнува все повече от социалните проблеми и съдбата на народа, от зловещия Закон за защита на държавата (ЗЗД), от свирепата цензура. И заявява: "Конфискува се 6 книжка на "Пламък". Може да се конфискува и настоящата книжка. Може "Пламък" да бъде спрян. Но няма в света пожарна команда, която може да загаси пламъка на мисълта." Най-близки приятели на баща ми бяха Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Ламар, нежният лирик Христо Ясенов (също убит през 1925г.). Те бяха сред честите гости в скромната ни, но гостоприемна квартира в центъра на София, до Халите.

- Как се почувствахте, когато го арестуваха. Какво помните от този ден? Какво знаете за смъртта му?

- Трябва да се върнем няколко месеца по-назад. През декември 1924г. срещу баща ми бе заведено дело по Закона за защита на държавата и поемата "Септември" е инкриминирана. Делото е насрочено за 14 май 1925г. Баща ми е осъден на една година строг тъмничен затвор и 20 000лв. глоба. Още на другата сутрин вкъщи дойде един полицейски агент и го извика за "малка справка" в полицията. Аз играех с няколко деца пред жилището ни (една единствена стая, разделена на две с параван, предната част беше кабинетът на баща ми, а задната - спалня). Агентът попита тук ли живее Гео Милев. Услужливо казах, че той е мой баща и отидох да го извикам - за малката справка, от която никога не се върна.

- Какво се случи след това?

- Майка ми и чичо ми започнаха да го търсят по участъци и затвори, но никъде го нямаше и никой нищо не знаеше. Едва през октомври 1926г. съдът издаде протоколи за "безследното изчезване" на Гео Милев и на стотици български граждани с подобна съдба. Чак тогава майка ми се облече в черно.

- Как разбрахте какво се е случило в действителност?

- Истината се разкри 30 години по-късно, по време на делото срещу генерал Иван Вълков и група физически убийци на антифашисти в кървавите години след Септемврийското въстание. Съдът установи, че арестуваните са били откарвани в казармите на Софийския гарнизон, където са били избивани чрез удушаване с метално въже. Един от подсъдимите показва на следователя къде са били заравяни труповете. Техните кости бяха открити в една яма - общ гроб край Илиянци. Черепът на Гео Милев бе идентифициран по стъкленото синьо око в него. Видяхме го в съдебната зала заедно с майка ми през 1954г. Сега стъкленото око, за което гръцкият поет Янис Рицос написа чудесната си "Поема в синьо", се пази в къща-музей "Гео Милев" в Стара Загора.

- Какво научихте от баща си?

- Баща ми, който е говорил 4-5 езика, и ползвал още толкова, често казвал: "Децата трябва да учат езици". Въпреки много трудното си икономическо положение майка ми, вече вдовица, държеше да изпълни този завет, с помощта на една от сестрите на баща ми, педагожката специалист по предучилищно възпитание, Пенка Касабова, която беше в сравнително по-добро материално положение, мама успя да запише и мене и сестра ми в Американското основно училище, а след това се уреди за мене да продължа образованието си в Американския колеж в София. Ползването на чужди езици и литературните ми интереси предопределиха в голяма степен творческия ми и професионален път. Леля ми ме насочи към детската литература, ангажира ме и в редактираното от нея списание "Първи стъпки". Знанието на езици ми отвори врата към художествения превод и ми позволи през годините наред с книгите ми за деца да съставя и издам заедно със съпруга ми Николай Попов 4 поетични антологии - 3 тома американска и съвременна английска поезия и един том - африканска. Най-напред посветих 7 години на Българското радио. Последва многолетната ми редакторска работа в издателствата "Народна младеж" и "Български писател". 4 години прекарах в БНТ. След това бях постоянен представител на България в ЮНЕСКО. След завръщането ми от Париж неочаквано се оказах за цели 10 години председател на Съюза на преводачите в България и главен редактор на списанието за чуждестранна литература "Панорама", което създадохме по онова време. Както виждате, имала съм щастието да работя в различни културни институции. Времето беше динамично, навсякъде се мъчехме да проправяме нови пътеки, да привличаме повече и по-добри сътрудници, за това работата ми беше интересна.

- Какво е семейството ви днес?

- Живея със сина си и снаха си. И двамата са дейци на просветата и образованието. Така че имаме много общи интереси и теми за разговор. Имам и 3 внучки, една правнучка и двама правнуци. И сред най-младото поколение има една филоложка-литераторка и един бъдещ артист или режисьор. За сега е студент по театрално изкуство в Англия.

- Ако се върнем отново на "Зайченцето бяло", коя е светулката, която може да ни покаже изхода от кризата?

- Не вярвам в чудесата, но вярвам в народната мъдрост. А народът е казал, че лозето не ще молитва, а мотика. Нужен ни е ум и разум, честен и упорит труд, задружен отпор срещу корупцията. Не на думи, а на дело образованието и здравеопазването да бъдат приоритети. Да осъзнаем, че културата не е лукс, а неотменна съставка на европейската цивилизация. Училище и книга за всяко българско дете - от там ще дойде светлината на утрешния ден!
- Защо това не се случва вече толкова години? - Очевидно защото не сме изпълнили докрай и както трябва това, за което току-що говорихме. Но едва ли имаме време сега да влезем в по-големи детайли на сложния път на развитието ни дори само през годините на прехода.
Таня Иванова
(от вестник "168 часа")